Последната златна рибка
Тече зад мене черната река...
И бреговете и са станали коварни.
А галеше ме с ласкава ръка,
разхлаждаше краката благодарни.
Сивеят сградите бетонни във мъгла...
Мечтаят някой може би да ги открадне.
Край тях в калта не е останала трева.
И между тях залязва слънцето по пладне.
Умирам бавно във кафявото небе
над тези пет смълчани силуета...
В отровените въздух и поле
самотно си шуми реката клета.
Останаха ли ми желания и чувства,
дали ще мога да ги изрека?
Разрухата превърнахме в изкуство...
Тъй слаба е човешката душа!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ангел Милев Всички права запазени
