Посоки
ПОСОКИ
Две стъпала до входа. Нисичка е вратата.
Влязох с поклон навътре. Чехлите ми – до прага.
Да си попощят нека тръните и бълхите.
Аз ще целуна баба – моята и на всички.
В стаята – дъх на билки. Иска да ме разплаче.
Пáри ми под сърцето, сякаш лежи на слънце.
Баба държи терлици. Плетени са от нея.
– На ги обуй, момиче. В стаята е студено.
Вземам в ръце небето, билките и земята.
И се смалявам бавно. Стаята е по мярка.
– Бабо, не е ли страшно вълците като вият?
– Знам им езика. Аз съм в глутницата послушник.
Как съм дошла до тука? В пъпа на планината.
Няколко къщи живи. Хората им – оттатък.
Баба расте нагоре. Вече полувълчица...
Точно ѝ е вратата. Аз се покланям още.
Тръгвам си с дар – терлици. Знаят къде отиват.
Може да ме препънат. Може и да ме скрият.
Баба ще иде горе, дето е хляб Луната.
Къшей като отчупи, вълците ще нахрани.
Цвета Иванова
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Цвета Иванова Всички права запазени
