Поспи, Мария
Мария е отвикнала да спи,
будува между страници на книга,
в която нацъфтелите липи
ядосан смерч със сабя е остригал.
Последен цвят с единствена пчела
спаси, ала пчелата я ужили.
Сега живее с тъмни очила,
а шалът ѝ е скъсано бесило.
Люлее се на нежния ѝ врат
досущ като махало на часовник,
опипва мрака в такт напред-назад
и търси да открие бяла сова.
Криле ѝ трябват, само че стои
на ръбче от живота и се моли
за този, от когото се бои,
защото ѝ е син – душевноболен.
Мария е отвикнала да спи
и с белите си пръсти гали мрака,
додето паметта ѝ се стопи
до онзи миг, когато е изплакал.
Поспи, Мария! Мракът е дете,
косите му на липов цвят ухаят.
До утре вечер пак ще порасте,
но твоята любов ще го познае.
Цвета Иванова
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Цвета Иванова Всички права запазени
