Праведен
Аз мога да разплача камъка,
на крехката ти шия дето висне,
И бих преглътнал онзи залък,
с отрова и проклятие, накиснат...
И нямаш си представа колко още,
от себе си бих жертвал, но защо ли?
Щом в най-самотните ми будни нощи,
не си до мен. Рождено, гола...
Да спрем стрелките с безлюбовие.
Да стане час за времето ни. Цялото.
Молитвите да секнат - моите!
По-грешна да си Ти от Дявола...
Ала уви. Не плаче този камък.
И залъка е сух, като душата ми.
Теб вечно и със болка ще те няма.
А Бог ще ми прости. Тъй скучно, праведен...
Стихопат.
Danny Diester
© Данаил Антонов Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Разбирам те, Дани! Правилно.
-
Наде, Дени... Иска ми се! И мога. Ала ще е изсмукано от моженето, а не от истинското усещане за благост в душата, каквато отдавна загубих у себе си...
Ирина, благодаря за разбирането. За прегръдката, която усещам също както прегръщам тъгата си. Защото да обичаш и тъгата си е някакъв вид обич. Изобщо... благодаря! Стопли ме. Както и всички вие, които се спирате за глътка горчиво-сладка поезия... (е, повече горчива 🙂) -
На мен и така ми харесва.
Този тип тъга...нехленчеща, утаена, осъзната, даже предвидена, май.
Харесва ми, защото я галиш като глава, заспала в скута ти. Внимателно и с любов. -
И на мен ми се искаше да видя нещо по-оптимистично от Дани. И го видях в много по-старите му стихове ☺️👌
Желая да му стане по-позитивно скоро! -
Ох, Дани! Напиши нещо, хайде не оптимистично, но не толкова песимистично. През черните очила светът изглежда толкова сив и студен.
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
