Пред зима
От далечния край на студените сипеи,
по горчивия ръб на стърнището
тръгва вятър – и в зима превръща се, милият,
и на прага ми кротко изляга се нищото.
Помня дългите прашни следобеди, помня
как чернеехме с него край пътя –
твърде дълго мълчали, твърде плитко заровени,
и сега сме едно, и не знам накъде да отстъпя.
Бих извикал с пресипнало гърло към Господа,
че е тръгнал надолу животецът –
даже пойната птичка във хищник превръща се,
щом змия допълзи уморена в гнездото ѝ.
Но потъват в пръстта, още живи, градежите
и показват се стари разпятия –
може би – да повярвам, че простени са моите смърти,
изповядани – всичките мои зачатия.
Тихо в здрача пенлив остаряват на глътки
еднодневки, намерили смисъла,
в безразличната памет на залеза вкопчени:
Не отиваме, мое сърце, не отиваме никъде.
Остаряваш и ти, мое предано бъдеще,
уморени реки са жените ти.
Тихи кончета, тръгвайте вече, студено е.
Ще ви помня докрай и ще мисля за вашето тичане.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Пламен Сивов Всички права запазени
