Земята люшкат страшни земетръси.
Какво и с мен се случва – аз не знам.
В такива дни, и от фитил по-къси,
се чувствам празен и ужасно сам.
Но може би в разискрените гени
на изгревна жена, синът ми спи.
Навярно тайнственото му рождение
не ще огласят с призивни тръби.
Не ще го съпроводят влъхви, нито
Витлеемска звезда – предвестник стар.
Той посреднощ внезапно ще поникне –
безсмъртниче – на чуждия дувар.
Той зимни сприи няма да надвиква.
Като пчела с охлузени пети
ще стене и унесено езика
на тънките овошки, ще шепти.
В косите му, разрошени и меки,
лъчи ще заплете умело Ра
и на деня възстръмните пътеки
пред него ще въздъхнат – до искра.
Искра такава скришните ви рани
ще обгори с прозрачно-меден връх.
И моят син, единствен, ще изхрани,
човечеството – с горски плод и с мъх.
А чуете ли в делничната врява
на цвят от вишна – залпа – през април,
ще значи, че Всевишният признава
за пръв наместник – моя Богомил!
© Ивайло Терзийски Всички права запазени