Претрупан залез

Претрупан залез

Няма начин този шум да е добър.

Няма вятър, а разплакани тревоги.

Вместо слънце има мънички екрани.

Вместо хора има ходещи сърца.

Тротоарите събират листопади.

Но очите ще опазят ли звездите? 

Колко памет има вплетена с душата? 

Заживелите в тунели се забравят. 

Светлината е загубила първичност. 

Няма сутрин разтопени ритуали. 

Само ледени рутинни „да работим“. 

Сякаш гайките създават и храна. 

Сякаш офисите с шепот на дървета

дават дом за претоварените чувства,

а морето е единственото място,

за което има нужда да мечтаем. 

Всеки нощен шум е песен на машина. 

Даже въздух няма право да поискаш. 

Кашлят болни белочели климатици

с обещание, че дават път към рая.

Цапат. Няма въздух. Отвори прозорец, 

да подишаш прахоляка. Събуди се 

от шум на машина 

в четири сутринта. 

Но защо не дишаш? 

А навън умират мънички врабчета. 

Правим план да се преселим на планети. 

Има план за съвършената човечност. 

Първо – всичко забрави и само слушай.

Второ – радвай се, докато още можеш. 

Трето – винаги бъди добър с живота. 

Всичко е прекрасно – наобратно. 

Някак си животът е избягал. 

Кой посмя сърната да уплаши? 

Кой избира нашите тунели? 

Кой подхранва нашите сърца

с ловни пушки и петролни ями. 

Има съвършенство из градини,

паркове, полянки в планината. 

Пейките са малко натрошени. 

Вият се пътеки, позабравят ни. 

Има и храна - но произведена. 

Има и морал - затрупан с прах. 

Има и мечта, полупрогледнала. 

Има и съдба за всички нас. 

„Имаме" - домашните любимци. 

Има и очи - на всеки час. 

Стените ни притискат като вятър. 

Този шум вали 

и пада 

на светкавици. 

Толкова далечни за слуха ни, 

че се давим всяка сутрин от душата си. 

Светлината ни крещи, 

а слънцето

тананика за последния ни шанс. 

„Имаме" любов и се надяваме

за тази глътка въздух под дърветата,

по алеите веднъж на пълнолуние. 

Кръвта замества залеза.

И гасне. 

Има и надежда за спасение. 

Има и деца, и всички нас. 

Майката работи, а децата ни

питат тишината ни за шанс. 

Бащите ни са твърде изморени. 

Прогресирали сме, колкото

да работим

далече от храната ни, 

далече от спокойствието. 

Има и залез - оттенък по стените

вечер зад затрупаните вещи. 

Масите ни кой ги произведе? 

Столът ни дали убива мечки? 

Знам ли, разни фирми се разхождат

из горите вместо хората и дремят. 

Дремят, за да хванат нова плячка. 

Хитростта ни е безкрайна и опасна. 

Не създаваме храната, но не знаем. 

Още мислим, че сме бодри изпитатели,

изобретатели на всичко невъзможно. 

А сме просто късметлии без приятели.

Природата е дива и чуплива. 

И от ъглите изскача нова сянка...

Няма начин този шум да е добър. 

Моралът натежава в слепотата си. 

Щракат новините вместо чувства. 

Плачат непознати и познати. 

Няма начин този шум да е нормален. 

Машините се чупят, не и хората. 

Нощта не диша.