Няма начин този шум да е добър.
Няма вятър, а разплакани тревоги.
Вместо слънце има мънички екрани.
Вместо хора има ходещи сърца.
Тротоарите събират листопади.
Но очите ще опазят ли звездите?
Колко памет има вплетена с душата?
Заживелите в тунели се забравят.
Светлината е загубила първичност.
Няма сутрин разтопени ритуали.
Само ледени рутинни „да работим“.
Сякаш гайките създават и храна.
Сякаш офисите с шепот на дървета
дават дом за претоварените чувства,
а морето е единственото място,
за което има нужда да мечтаем.
Всеки нощен шум е песен на машина.
Даже въздух няма право да поискаш.
Кашлят болни белочели климатици
с обещание, че дават път към рая.
Цапат. Няма въздух. Отвори прозорец,
да подишаш прахоляка. Събуди се
от шум на машина
в четири сутринта.
Но защо не дишаш?
А навън умират мънички врабчета.
Правим план да се преселим на планети.
Има план за съвършената човечност.
Първо – всичко забрави и само слушай.
Второ – радвай се, докато още можеш.
Трето – винаги бъди добър с живота.
Всичко е прекрасно – наобратно.
Някак си животът е избягал.
Кой посмя сърната да уплаши?
Кой избира нашите тунели?
Кой подхранва нашите сърца
с ловни пушки и петролни ями.
Има съвършенство из градини,
паркове, полянки в планината.
Пейките са малко натрошени.
Вият се пътеки, позабравят ни.
Има и храна - но произведена.
Има и морал - затрупан с прах.
Има и мечта, полупрогледнала.
Има и съдба за всички нас.
„Имаме" - домашните любимци.
Има и очи - на всеки час.
Стените ни притискат като вятър.
Този шум вали
и пада
на светкавици.
Толкова далечни за слуха ни,
че се давим всяка сутрин от душата си.
Светлината ни крещи,
а слънцето
тананика за последния ни шанс.
„Имаме" любов и се надяваме
за тази глътка въздух под дърветата,
по алеите веднъж на пълнолуние.
Кръвта замества залеза.
И гасне.
Има и надежда за спасение.
Има и деца, и всички нас.
Майката работи, а децата ни
питат тишината ни за шанс.
Бащите ни са твърде изморени.
Прогресирали сме, колкото
да работим
далече от храната ни,
далече от спокойствието.
Има и залез - оттенък по стените
вечер зад затрупаните вещи.
Масите ни кой ги произведе?
Столът ни дали убива мечки?
Знам ли, разни фирми се разхождат
из горите вместо хората и дремят.
Дремят, за да хванат нова плячка.
Хитростта ни е безкрайна и опасна.
Не създаваме храната, но не знаем.
Още мислим, че сме бодри изпитатели,
изобретатели на всичко невъзможно.
А сме просто късметлии без приятели.
Природата е дива и чуплива.
И от ъглите изскача нова сянка...
Няма начин този шум да е добър.
Моралът натежава в слепотата си.
Щракат новините вместо чувства.
Плачат непознати и познати.
Няма начин този шум да е нормален.
Машините се чупят, не и хората.
Нощта не диша.
© Йоана All rights reserved.
vega666 (Младен Мисана), тук сякаш бягам малко от стила си, но имам чувството, че за да се изразява свободно човек, стилът му трябва да е свободен, а не фиксиран и предопределен... Благодаря!
Петя_Ап (П. A.), благодаря!