През дългото...
През дългото
безмълвие на дните
и след
мъгливи настроения,
душата ми-
разкъсано хвърчило,
поляга кротко
върху старата ми къща.
По мисълта-
пълзяща чайна роза,
се спускам към
най-моето убежище.
Сама,
като безветрие и звук...
И само старият олУк
е телефон
за връзка със небето.
В средата
на Саргасово море
е моята обител построена.
Дъждовните мъже
в живота ми
/съдбовните...?/,
как искаха,
но не доведох тук.
За тях опасно е,
ще се разтворят във водата...
Земя ми трябва.
Бряг...
макар и пуст...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Маргарита Василева Всички права запазени
Прегръдки ! / само да ми паднеш 
