Приказка за жетварката

Пере си ризата бяла на реката, с която жънеше и

вършееше през летата. Пере и пее. Пее и пере.

Тя това може-да рисува с песен меандрите на душата.

Вярва,че по криволичещите линии на съдбата

зреят житата. Чака си късото слънце - да я стопли.

Още е топло. Ще изсъхне ризата й, така както

съхнат наесен листата.

Една песен си знае и нея си пее, откак люлка я

залюляла преди завоя на реката, в зелена ливада.

Пълни на душата хамбара, с напукани шепи и

ехото връща нейната песен със звука на чинара.

Събира съчки и пали огнище. Хляб да меси.

Печен на подница под връшник. Житената питка

така става. Така с небето се разговаря.

После ще я търкулне през девет планини, че да има

трошици за всички птици.

А - в десетата е кладенчето, което на дъното

пази сълзичката на сърничката и паричката -

пендара на дните за всички ни.

Гледа си козичките и ги чака с менче бяло мляко

в ръка да се върнат у дома. Туй е белота.

Всяка на рогцата си има панделка червена -

лична мома, пременена.

Жетварката - цяла Вселена , с любов озарена.

Тихо, приказката да не свършва, че ще събудим

лисицата!

10.10.2023г