Приказка за кучето
Словата, дето в стих сега превръщам,
не струват даже пет пари пробити,
очите на опразнената къща,
щом вече от бръшляна див са скрити.
Презрява до обраслата ограда
черешата с некастрените клони
и само рой оси – жужаща клада,
че ражда още сладък плод, напомнят.
Ръждясъл е на кучето синджирът,
самото то – крака и кожа постна.
Под хладния небесен свод събира
кураж в сълза зад вратника залостен.
Каква съдба! И обич благородна!
Да бъдеш верен страж на празно нищо.
Отдавна всичко тук е толкоз гробно,
но кучешкият дълг е с нрав на хищник.
Над хляба сух ще вие жаловито,
на дните си нащърбени до края
и градската стопанка без да пита,
ще литне от каишката към рая.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Димитър Никифоров Всички права запазени
