Тъгата щом докосне ми сърцето
и пълни със сълзи моите очи,
незнаен порив ме повежда
в дън Тилилейските гори,
там при Кичестия Габър,
на корена му пак присядам,
глава облягам на вековния му ствол
и вслушвам се във приказките стари,
които тихо той шепти…
Сега на вас ще разкажа една от тях.
Чуйте вий!
Там нейде в Телилейските гори
връх чуден се издига - Голям Висок,
така нарекли са го нявга.
Яма дълбока има оградена с каменна стена,
а около нея огражда я люлякова гора.
Таз дълбока яма е врата
към царството подземно на странна твар.
Горянин змей в подземно царство там живял.
Владеел той земните стихии
и притежавал митични сили
що обикновеният човек не ще да проумей.
Летял той в облак от призрачна мъгла,
така обикалял селата и града
що близо около владенията му били.
Сто стихии владеел той -
бурите със дъжд проливен предизвиквал
и мълниите що небето цепели на две
и гръмотевиците негови били -
израз на гнева му неукротим.
Но най-голямата му сила била в това,
че умеел в чуден момък той да се превръща.
Така и бродел по света невяста да си търси.
Намирал той не една, не две, не три,
но никоя от тях душата му не могла да разбере,
само използвали го те,
а после разбивали изстрадалото му сърце
и гнева му буреносен предизвиквали.
Но ето, случило се веднъж така,
че в тази същата люлякова гора
девойка нежна и невинна заблудила се.
Тя дълго скитала сама и от умора
и от опияняващия мирис на люляковата гора
на поляна край тази дълбока яма
в сън притворила очите си.
И засънувала - чуден бил сънят:
Левент красив и мил при нея спрял се,
до нея прилегнал, прегърнал я
и нейната глава на своето рамо сложил
и със своята топлина я стоплил.
Настъпила нощта и пълноликата призрачна луна,
на тази любов между левента – змей и девойката, била…
Прегръщал я той и устните ѝ меки целувал и любил я в съня ѝ със жар и с нежност.
А на сутринта, когато слънцето от изток
показало своето лице и първите му лъчи
докоснали левента, той пак
във Змей горянин се превърнал
и пак във призрачна мъгла обвил се
и полетял да скита по света…
А девойката не разбрала,
че вече станала е жена на Змея,
докосната от слънчевите лъчи, очи отворила
и отново заскитала се из люляковата гора
пътя, за да намери към света на хората.
Вървяла дълго тя и най-накрая
пътечка някаква открила, която я отвела у дома.
Но от този ден тя започнала да губи своята сила.
Залиняла бедната мома от копнеж неясен
по левента млад що в прегръдките си я държал
и я любел с буйна страст.
На халост щяла да иде тя, че мъката ѝ
и тайният копнеж що в сърцето си държала
я водела само към смъртта, а и тя смъртта зовяла,
че без левента що сънувала в нощта не би живяла.
Денем се скитала сама в горите,
за да търси онази люлякова гора и поляната,
на която тя станала жена на Змея.
А нощем гледала звездите и молела Луната,
при нейния любим да я отведе отново.
Зовяла го и молела го тя:
-Върни се, любими мой, при мене!
Ела и ме отведи, че без тебе аз не мога!
Минали са месец, два, че и повече дори
но Змеят при жена си все не идвал.
Отлетял бил той в далечна приказна страна,
в която ветровете брулели високи върхове.
Война жестока водела се там,
на помощ бил извикан той.
Във тежки битки влизал пак и пак.
Но ето, че стрела отровна тялото му наранила.
И болен легнал младият левент.
При любимата си не можел да се върне.
Загубил своята сила и до хълм висок
той паднал ничком и застрадал, занареждал.,
– О, где си моя истинска любов? -
така зовял той своята любима - Прати ми мъничко любов,
за да възвърна своята сила и пак при теб да се завърна!
Жената усетила тоз зов
на любимия си що в беда попаднал.
Тя събрала мъничка бохча и на път поела.
И понесли я нейните крака нататък все на изток,
от където левента Змей своят зов изпращал.
Преминала през много градове, през села,
през призрачни гори, в които
самодиви волни танцували своите хора.
Преминала и през блата, реки и планини.
И ето онзи хълм, под който
Змеят лежал с отпусната глава
и само сълзи от очите му се стичали.
Притичала девойката при него.
С жива вода раните му измила.
С целувка нежна го дарила.
И, о древно чудо,
О, магия древна - наречена любов.
Изчезнали раните от тялото на Змея.
Сили той събрал и грабнал своята любима.
Отнесъл я в своят приказен дворец,
в онази люлякова гора - омагьосана с добра магия.
Свалил тогава своята кожа люспеста на змей.
В левент красив отново се превърнал
Прегърнал своята жена и заживели те със любовта.
Изслушах тази приказка прастара,
която Габърът ми днес разказа
и вече знам,
че щом истинска е любовта,
тя пречките както вода скалата
ще разбие.
Послушайте тази приказка и вие!
❤ ❤ ❤ ❤ ❤ ❤ ❤