Пролет
слиза по стълбите на нощта
и носи жълти нарциси
а аз не дишам
само мислите на луната се движат
из кръвоносните ми съдове
съм сянка от пустиня
или бял сатен завързан на прозорец
или само стон в ръцете му
ожаднели от пътища
пускам вятър да вилнее в косите ми
и не знам нито една истинска част от историята
дори не съм в нея
а април отваря вратите на слънцето
цъфтя във всяка клонка
съм лека лека
като дъх от целувка
повдигнал полите на утрото
онова забравеното
до ъгъла на старата къща
прахта на стърнищата влиза в зъбите ми
скърца животворно
под всеки камък има извор с жива вода
пия пия глътките
до забрава отнасям тънките нишки смях
сплитам кошница за сънищата
където земята оставя дрехите си
а танцът на пеперудите ме понася
и една педя над земята
съм
потопила пръстите си в меда на росата
знам
всяка тайна изречена от малките феи
невидимите думи пишат кръг около мен
затваря ме в очи
и искря звезда следобедна
и съм онзи повик на гората влязъл в сърцето
и съм прашинка от обич
лека
лека
пътувам
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Зорница Николова Всички права запазени
