Каква прекрасна гледка е навън,
 забива лудо моето сърце.
 Знам, че красиво истински е този сън,
 и че твърде близо бях до теб.

 Сега цялата от щастие треперя,
 за първи път пиша ти писмо.
 Сега думи не успявам да намеря
 за времето, когато бяхме в едно:

 "Здравей, как си, скъпи мой,
 защо си тъй далеч от мен,
 защо кажи ми, мили мой,
 за теб копнея всеки ден?

 Защо оставяш ме да страдам,
 с мисълта, летяща все край теб?
 Чуй ме, аз искам да ти кажа,
 колко те обича моето сърце!

 Остави ме да говоря с любов,
 не късай листа, не го и гори,
 пролетта ни шепне своя зов -
 за най-непобедимите мечти!

 Ще взема шепа пясък от морето,
 на слънцето ще се усмихна мило.
 И лудо ще забие пак сърцето,
 душата ми ще се почувства силна.

 Не чуваш ли как пеят цветята,
 как вятър по цял свят шепти?
 Не виждаш ли как весело реката
 тихо плиска своите води?

 Не искаш ли пак да бъдеш с мен,
 да бъде усмихнато цялото небе,
 с прегръдка да стопляш моя ден,
 и пак, и пак да бие моето сърце?

 Ела, да пропътуваме света,
 да се чувстваме щастливи пак,
 за това ни шепне пролетта,
 за това ни дава своя знак.

 Виж как всички ни се радват,
 те искат да бъдем едно.
 Аз цялата си обич ти давам
 в това мое скъпо писмо.

 Разбра ли, обичам те и никога
 не ще забравя твоя лик.
 Само те моля, върни се по-скоро
 и чуй моя радостен вик!

 ОБИЧАМ ТЕ!

03.07.2005