Пропаст, мечтала да бъде за някого дом...
Пропаст, мечтала да бъде за някого дом...
Няма да ме обичаш дори след хиляда години.
Желаеш любов, но не даваш любов, а си взимаш.
Съвместен живот? Аз съм никоя, ти си възпитан
на стойности твърде разкошни за моята зима.
В стремежа за всичко красиво ме виждаш безлична.
В потока от чувства, които за теб са достатъчни.
Не вярвам в любов, която любов не обича –
излегнала се в необята си пясъчен.
Любовта търси и иска да бъде, да бъде споделяна,
желае прегръдка и отдих в ръцете на другия.
Тя няма живот в самотата си странно намерена
в най-голямото щастие, нежната пролет събудило.
Ти искаш любов, не да бъдеш баща на децата ми.
Не допусна за миг живот изграден от ръцете ми.
Толкова много желаех да бъдем едно в тишината.
Дори, може би, да прегърнем морето.
За теб все недостойна съм аз, за жалост съм „лудата“,
отвръщаща на обидата с каменни сълзи.
Да, камък съм, щом топлината ми сметна за руда,
която да търсиш решавайки мънички пъзели.
Защо не попиташ веднъж дали те обичам,
без капка съмнение крачещо във въпроса ти.
Заслепена от каменни сълзи на пропаст приличам,
съгласна с твоя тих присмех, погледнал ме косо.
Ножът на погледа в мен отдавна дълбае.
Далечна съм, чужда за теб и излишна.
А всяка нощ в мен гори въпросът защо ли повярвах,
че за теб е добро да призная как те обичам.
...а той не разбра, че тя има единствено болка.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Йоана Всички права запазени
