Прошка
В очите на баба залезът слизаше
едносричен и тих като селска камбана,
от ръждата изронена, натежала с години,
пресъхнала в песни за родство и за курбан.
В разкрача на дните посипа брашното
от мелници звездни, изпя се животът.
И баба замина да шета на Господ
да плеви небесната нива от троскот.
Отдавна простила на живи и мъртви
душата ù, празна от всякаква грешност, ,
тлеещо въгленче в шепите скъта
с вретеното, мъркащо в късната вечер…
Обточи н апевно тъничка нишка,
запредена с обич, примесена с огън,
усукала здравец и мирис на смирна,
три пъти вречена – и трите за Бога!
Ти, майко смълчана, прости суетата,
която подгони в града челядта ти.
И прошка да взема от теб не сколасах,
не смогнах и кръст да пречупя на прага
на селската черква. Смирение няма
в очите ми жадни, в ръцете ми ледни.
Така не научих цената на пламъка,
с който да срещам и празник, и делник.
Каква орисия - жена да си в село!
Живот да даряваш, далече да пращаш,
Сълзи да преглъщаш, додето изтлеят
зениците твои – светулки на камък.
От теб да остане, когато се скършиш,
въздишки в бръшляна, наместо листца,
които да милват пред прага на къщата
изтрите стъпки на свойте деца.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентина Йотова Всички права запазени
