Прошка
В очите на баба залезът слизаше
едносричен и тих като селска камбана,
от ръждата изронена, натежала с години,
пресъхнала в песни за родство и за курбан.
В разкрача на дните посипа брашното
от мелници звездни, изпя се животът.
И баба замина да шета на Господ
да плеви небесната нива от троскот.
Отдавна простила на живи и мъртви
душата ù, празна от всякаква грешност, ,
тлеещо въгленче в шепите скъта
с вретеното, мъркащо в късната вечер…
Обточи н апевно тъничка нишка,
запредена с обич, примесена с огън,
усукала здравец и мирис на смирна,
три пъти вречена – и трите за Бога!
Ти, майко смълчана, прости суетата,
която подгони в града челядта ти.
И прошка да взема от теб не сколасах,
не смогнах и кръст да пречупя на прага
на селската черква. Смирение няма
в очите ми жадни, в ръцете ми ледни.
Така не научих цената на пламъка,
с който да срещам и празник, и делник.
Каква орисия - жена да си в село!
Живот да даряваш, далече да пращаш,
Сълзи да преглъщаш, додето изтлеят
зениците твои – светулки на камък.
От теб да остане, когато се скършиш,
въздишки в бръшляна, наместо листца,
които да милват пред прага на къщата
изтрите стъпки на свойте деца.
© Валентина Йотова All rights reserved.
