Простено
До вчера имах някакви съмнения,
че може би не съм била съвсем добра.
Измъчваха ме мисли, угризения –
разкъсваха ме тихо през нощта.
И стряскаха съня ми неведнъж,
надвесили се като черни клони –
в живота ми за първи път
сърцето ми се чувстваше виновно.
Дали в яда си зло съм причинила.
Дали съм наранила ей така.
В душата ми гнездо си беше свило
едно коварно чувство за вина.
Но днес олекна ми изцяло.
Душа ми слънце озари!
Страданията били са ми напразни,
но явно в мен човешкото блести.
Човек ли си – човек бъди до края!
Дори и сторил някому злини!
Подай ръка, почувствай, разговаряй,
и гледай само чуждите очи –
те казват всичко и от думи няма смисъл –
отвърнат ли, протегнат ли ръка,
безсънието не е било безсмислено,
и явно двамата сте имали вина...
Ала мълчат ли пред свещеното признание,
затворят ли със злоба тежката врата –
върни душата си, изпратена в изгнание –
от тях е в пъти явно по-добра!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Весела Георгиева Всички права запазени
