Простѝ сърце
Намерих камък, странен ми се стори –
излъчваше самотност и тъга.
И някак си подех да му говоря
свободно, с нежност – ей така.
В ръце го взех, притиснах леко длани
и дадох му от мойта топлина.
Погалих ласкаво страните му раздрани,
нашепвайки упойващи слова.
Сълза отроних, после още една.
Погълна я, попи неутолимо –
живецът в нея вътрешно го сгря,
започна да трепти неудържимо...
И в мен се счупи нещо, преобърна
света ми, трепнат колене...
Не камък, а едно сърце посърнало
обикнах за живот. Прости сърце...
Създадох кладенец от моите сълзи
в пустинната, сломена му душа.
И тоз оазис тайнствен го откри
на друга, приютена там сега.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Надежда Тошкова Всички права запазени
