Бога ми, грешите!
Дали сме шепа луди там застинали,
където любовта не бе монета?
Далечни сенки, в недалечно минало
души от спомен, който тъжен шета,
и гледа неразбиращ властелините,
на времето ни алчно и развратно.
Глупаци ли сме? И да ни подминете,
стрелките ни въртят се наобратно.
И стиховете кърпят пак пробойните,
неони хвълят прах върху пързалка.
Отритнати са вечно неспокойните
и за наивни участта жалка.
В тълпата се озъртат на разгулните,
жени, мъже, днес всичко се продава...
Към пропаст ни е времето хързулнато,
пари и секс и мимолетна слава.
А после там в дома си тих, убежище,
те с два три стиха палят си огнища.
А болката на лудите е режеща,
пред нея и смъртта е просто... Нищо.
Но някога ще литнат огорчените
и нищо, че са кърпени душите,
високо над злобарите, проблемите...
Присмивате се? Бога ми, грешите!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Надежда Ангелова Всички права запазени
Чудесно, Наде!