Поредната сълза
попивам със въздишки.
Още ден в самота.
Още ден сам сред всички.
И сякаш виждам светлина
сред облаците сиви,
отразява се и стопля
очите ми унили.
Кой ден сме днес?
А има ли значение?
Дните са досущ еднакви...
И пак потъвам в огорчение.
Отново за нея се замислям,
тя единствена е в моя ден,
сякаш въображаема е и някак чужда,
не направена за мен.
Аз съм просто просяк,
победен от болка и самота,
а тя е ангел небесен,
спрял се тук, пред моята врата.
Ръце протягам,
сякаш ù се моля.
Опитвам се да я достигна...
но, уви... какво да сторя?
Ела при мен и прегърни ме,
върни живота в мен, върни смеха.
Ела при мен и целуни ме,
кажи ми: "твоя съм за вечността".
Но всичко е илюзия, нали?
Всичко е някак нагласено,
аз просяк съм, а ти
си от друг свят, друга вселена.
© Любослав Цветанов Всички права запазени