Поредната сълза

попивам със въздишки.

Още ден в самота.

Още ден сам сред всички.

И сякаш виждам светлина

сред облаците сиви,

отразява се и стопля

очите ми унили.

Кой ден сме днес?

А има ли значение?

Дните са досущ еднакви...

И пак потъвам в огорчение.

Отново за нея се замислям,

тя единствена е в моя ден,

сякаш въображаема е и някак чужда,

не направена за мен.

Аз съм просто просяк,

победен от болка и самота,

а тя е ангел небесен,

спрял се тук, пред моята врата.

Ръце протягам, 

сякаш ù се моля.

Опитвам се да я достигна...

но, уви... какво да сторя?

Ела при мен и прегърни ме,

върни живота в мен, върни смеха.

Ела при мен и целуни ме,

кажи ми: "твоя съм за вечността".

Но всичко е илюзия, нали?

Всичко е някак нагласено,

аз просяк съм, а ти

си от друг свят, друга вселена.