Просякът

Той винаги стоеше до вратата

на малко магазинче за цветя

с оръфана капела на главата,

с протегната, трепереща ръка.

В очите му живееше тъгата,

понякога блестяха и сълзи.

Но винаги с усмива на устата

на всекиго той ще благодари

за хвърлен лев, дори и за монета

във старата кутия от халва

от някой магазин отдавна взета,

намерена изхвърлена в сметта.

Коричка хляб и някоя цигара

за него беше всичко на света!

Да утоли глада си, да забрави

околната човешка суета!

Всеки ден заставаше с надежда

да срещне утре първите лъчи.

Стоеше сам със своите копнежи

за обич, топлина, уют! Мечти!

22.09.2019 г.