Провокиран епитаф... по Кастеелс(ки)
Когато се слея с небесния свят…
Епитаф – Боби Кастеелс
Кога по име ме повикат небесата,
знам, ще тресне гръм,
ще пламне огън,
после дъжд ще охлади скала
и мъничка пролука ще засвети.
Ей там, в оня ъгъл, отстрани,
е мястото, с рани предплатено,
за купчинка багаж,
за жълтия гердан… и за
малко чувства в няколко тетрадки.
Няма смисъл до три да се брои.
Преди да мръкне, после да се съмне,
преди пръстта да стане кал,
ще ме забравят и очи… и длани.
Животът – чаша Grand’s.
Имах време,
пих и пях, и плаках.
Раздавах дюли, мед и хляб
от няколко софри,
не за друго,
(наивно исках да ме помнят).
До тунела сянката ми
няма нужда от такси.
Ще се върна по старите пътеки,
посипана със сняг,
без грим, но задължително усмихната
и бяла.
Не мисля да се преродя. Навярно не и скоро.
Да не мърморят: "Тая пак се уреди, а имаше
да плаща."
Сам знаеш, Господи, къде и колко плюх,
защо поливах тръни
и
защо с душата дяволска се любех.
Изгребана съм. Празна. Дъно на казан.
Зловещо дрънкат останалите в него думи…
Не ми се хвърлят нови семена
на стария мегдан,
не ми се хранят гълъби и сови,
свивам си душата на руло
и започвам да броя обратно.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Веска Алексиева Всички права запазени
