13.04.2016 г., 20:37 ч.

Push-Ек 

  Поезия
1330 5 2

Догаря фаса уморен... 
Две дръпки само, и си лягам...
Клепачите ми натежават, чувствам се омиротворен...
За сетен път от трудностите си успял съм да избягам...

 

Хартийка, с мъничко тютюн...
А, сякаш носи в себе си милиони... утешения.
Останал насаме със себе си човек, не ми е нужен тук трибун...
Баща на хиляди съмнения...

 

Запалката щом взема във ръце, 
във пламъкът романтика намирам...
Димът убивал тялото ми, но душата пък лети, като перце...
Това е мястото, където крия се... Моето там, където абдикирам.

 

И да разбирам писва ми понякога... Мълчи! 
Да, знам, че вредно е... Не искам да те слушам!
В моментите, в които скрил съм се от теб, 
да знаеш, че съм сам и пуша...

 

Преди не бях такъв... 
Какво събуди в мен желание цигара да запаля? 
В моментите на самота установих, 
че тя е тази, която единствено за мен изгаря...

© Съби Седник Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Запалката щом взема във ръце,
    във пламъкът романтика намирам...
    Красиво написано е това за пламъка и много вярно, човека го е разбрал още когато е живял в пещерите. Иначе стиха е силен и си мисля че щом публикуваш тук свои стихове, значи имаш нужда от това да споделяш, да вярваш и да отстояваш своите си неща а това значи , че има надежда в този живот, повярвай ми като на повече видял и препатил човек. Поздрави!
  • Колко добре изразено... Поздравления...

    Пп: Все пак цигарите не са спасение
Предложения
: ??:??