Пустинен преход
Краката - нестинарски се придвижваха,
неравното море от въглени гореше,
тук-там синееха по-старите,
на тяхно място нов демон бдеше.
Неясна глупост беше адмирирана
от болния ми мозък на жена,
да тръгна боса през пустинята -
под шатра при оазис казват, че била...
Грубеещи и още повече ще станат
петите ми, с пукнатини и кръв,
засъхнали сълзите все такива парят,
а тялото ми пясъчна е стръв...
Била в красива бяла шатра,
отвън все сухи ветрове
навявали, горели, чакали
да мине ден, за да се предаде.
Но тя в оазисната пищност
била преливаща се всяка нощ,
щом има още хора да я търсят,
тя ще разгръща свойта мощ.
Зарових длани в горещината,
косите бяха станали на слама,
миражна бе за мен играта
или аз бях бледост и измама...
Предупредиха ме, дори с насмешка
ми казаха - Избира си ги тя сама...
Неподготвена съм грешка, недоказала се,
за дългия пустинен път към любовта...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ниела Вон Всички права запазени
