Първо аплодисментите
Аз повече не бих написал ред,
ако без дъх - последната мечта угасне.
Преди сърцето ми във миг да спре,
не ме жалете, а ми ръкопляскайте!
Не бих изрекъл гласно дума,
не бих изплакал ни болежка.
Дори от яд не бих изпсувал.
Тежи ли? Нека да е тежко!
Та, аз съм носил чужди кръстове.
Дописвал съм смълчани чувства,
на хора, дето им възкръсвах -
умрелите души в изкуство...
И крил съм в джоба, до сърцето си -
онази снимка от гимназията
на моя пръв любовен трепет,
тогава сбъднал ми фантазиите,
наред с ръждивото петаче,
намерил в локва - за късмет,
аз вярвах в пътя си и крачех.
В коя посока ли? Към теб.
И вперил поглед в неизвестното,
от пулса - джоба се протри.
Не кърпя. С нищо не замествам.
Каквото трябва ще се изболѝ.
Така живях и продължавам -
с калта натегнала ми по крилата.
Дъжда в очите ми е извалял,
но пръст ми лепне от земята...
И ако натежи онази ми въздишка,
след всички сбъднати моменти,
тогава чак ме съберѝ във книжка.
След мен - поклон. Сега - аплодисменти!
©тихопат.
Данаил Антонов
19.08.2024
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Данаил Антонов Всички права запазени
