Тя върви по брега и мечтае.

Някак тихо. Наум се вълнува. 

Тя не стъпва, а сякаш играе, 

и със залеза гола танцува... 

Тя не вярваше в хорски сърца. 

Вместо тях си намираше камъни. 

Построѝ дом за свойта тъга, 

от любов досега нераздадена. 

Тя не спира пред никой и нищо. 

Всяка болка лекува със обич. 

Няма страх от живота да вдишва. 

(И дъхът на поет от град Ловеч.) 

Тя е цялата хубост в душата ми, 

и ведно - нежна сила и мощ. 

Моят смисъл, живот и съдба, 

моя клетва, молитва и прошка. 

Тя върви дълго боса по пясъка, 

и понякога плаче от липсата, 

на усмивка в очите до блясък, 

с който аз съм я гледал наистина. 

Тя е тъжна и някак блажена, 

и със страст още помни ръцете ми. 

Всички камъни нейни ще взема. 

Път да станат до мойто сърце! 

©тихопат. 

Данаил Антонов 

14.09.2023