Крилата вече твърде уморени са -
не могат те отдавна да летят!
Душите техни вече изтощени са -
като две свещи бавно се топят...

Потънали във сивото на времето,
рисуващи страха с невиждащи очи,
нагърбили се на живота с бремето,
изгубили и нужда вече от мечти...

Седят забравени на пейката във парка,
прегърнати във свойта тиха самота,
и само весел слънчев лъч рисува шарка
в една проблясваща на бузата сълза...

Слънце грее, но в сърцата е студено,
потръпват сгушени един във друг,
а на устните им става по-солено -
прегърнати – съпруга и съпруг!

Седят и мислят - как живеят там децата,
заминали отдавна нейде по света...
Те търсят щастието свое на земята,
оставили са всичко, майка и баща...

А те за болката са им простили
и молят се за тях и ден, и нощ!
Те молят Бога да им дава сили
с последната си капка земна мощ...