Разговор с бетонната планина
Подивяла от ярост си в страшната пагубна нощ...
Ти не си планината, която – да гледам – ме радва.
А дървото житейско, посечено сякаш от брадва,
е загубило своята сила, цъфтежност и мощ.
Умъртвени надежди и сринати плахи мечти,
ослепели прозорци, без време склопени клепачи,
а в недрата ти стене живот, който нищо не значи...
Затова ли под хиляди тона погреба го ти?
Планините издигат със гордост до слънцето връх,
а пък твоите много са, килнати – сякаш пияни –
и люлее ги още жестоката смъртна закана,
за да сграбчи дори и последния борещ се дъх...
Ти зачеркна живота и твоят смразяващ декор
настани се неканен с бетонната тежест в душите.
Но не вярвам, че с Дявола волята ще разрушите
на онази Човечност, отправила в бъдното взор.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Панайотова Всички права запазени
