Разходка в "празното"
Разтеглен денят ми
се ражда - отварям очи
и сякаш се раждам отново.
Здравей, Топло слънце.
Почакай, не драйфай
над мен...
... но ето, отново олово
в гърдите налива денят.
Ще тръгна нанякъде
с пакета цигари в ръка,
без да си взема и личната карта.
Навън ще е топло и толкова
празно и пак ще се спъвам
в ледени сенки.
Отварям вратата на светлия Ден
и прескачам високия праг.
Ето ме: крача самотен без цел
и посока. Пуша си бавно и
гледам напред.
Хората - сенки,
колите - забързани,
вятърът - нежно ми
милва лицето.
... спирам, брега на реката,
и сенки, и празно, и вятър
в листята.
Чакам дъждът да отмие тъгата
и въздухът чака го него.
Излъгах - нищо не чакам.
Бесилка в Студентски
виси си във банята
и още чака ме мен.
Няма да дойда,
тук ще остана,
напук на въжето,
напук на "кварталния",
попита ме "какъв е тоя
бръснач, за какво ти е?",
напук на "небето над мен
е студено, където и да ида".
Оставам си тук, напук на
нещо, което износени
чувствата...
... забравих си мисълта.
Голяма работа. Още имам
цигари в кутията.
Тръгвам. Тръгвам по
Празното и закона
P = M.V на квадрат.
Едва ли някога пак
ще тръгна по дългата
линийка бяла. Не искам.
На Дъжда.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Йордан Серафимов Всички права запазени
