Разходка в "празното"
Разтеглен денят ми
се ражда - отварям очи
и сякаш се раждам отново.
Здравей, Топло слънце.
Почакай, не драйфай
над мен...
... но ето, отново олово
в гърдите налива денят.
Ще тръгна нанякъде
с пакета цигари в ръка,
без да си взема и личната карта.
Навън ще е топло и толкова
празно и пак ще се спъвам
в ледени сенки.
Отварям вратата на светлия Ден
и прескачам високия праг.
Ето ме: крача самотен без цел
и посока. Пуша си бавно и
гледам напред.
Хората - сенки,
колите - забързани,
вятърът - нежно ми
милва лицето.
... спирам, брега на реката,
и сенки, и празно, и вятър
в листята.
Чакам дъждът да отмие тъгата
и въздухът чака го него.
Излъгах - нищо не чакам.
Бесилка в Студентски
виси си във банята
и още чака ме мен.
Няма да дойда,
тук ще остана,
напук на въжето,
напук на "кварталния",
попита ме "какъв е тоя
бръснач, за какво ти е?",
напук на "небето над мен
е студено, където и да ида".
Оставам си тук, напук на
нещо, което износени
чувствата...
... забравих си мисълта.
Голяма работа. Още имам
цигари в кутията.
Тръгвам. Тръгвам по
Празното и закона
P = M.V на квадрат.
Едва ли някога пак
ще тръгна по дългата
линийка бяла. Не искам.
На Дъжда.
© Йордан Серафимов All rights reserved.
