Някога, отдавна,

разхождах се във нощно време.

И някъде, из далечината,

съзрях цирк, затихнал - в лунно бреме.

Отидох да разгледам,

компания да си потърся,

времето ненужно да изкретам,

душата да разтърся.

Там, до огъня,

скрит във светлината,

срещнах тъжен клоун

да проклина самотата.

Бързо изтри усмивката си от лицето,

погледна ме и...

Разказа мъката си на сърцето.

"Аз съм просто малък шут,

чийто дълг е да забавлява света.

За хората ням и никога чут,

само роб на веселбата от кръв и от плът.

Не струва нашата съдба,

тя е евтина и жалка...

Но имам от сърце една молба

за деня, във който ще съм в катафалка.

Искам едно-едничко жълто цвете,

което да посееш ти,

на мъртвото нека краси часовете

и като мен весело да разцъфти.

Ние сме вас, вашата реалност!

Показваме ясно как маската се харчи.

А вие като васали без благодарност

оставяте обществото с нас да се гаври.

Ние сме божествени царе

с шутовски титли, окачени на трон!

А всъщност пустотата с нокти ни дере

и плачем тихо, все усмихнати без звук и без стон.

Във вечността кралски облечени,

неми, тъжни, весели и скучни,

в гротеската безславно на сила завлечени,

винаги замислени и странно пробудени...