Родино!...
Родино!...
Българийо!... Родино!... Скъпа моя!...
Къде ли не отвях те по Света,
но винаги жадувал съм за твоя
уют от разпиляна красота:
с подпалили полята дръзки макове,
с латинките във бащиния двор,
но и с ония димни, стари влакове
пухтящи към примамният простор...
... С един такъв аз някога заминах
със дървен куфар пълен със мечти,
а на перона мама (както винаги!)
за да не плаче, триеше очи...
... Българийо, Родино ненагледна
(макар и тъй банално да звучи!):
последно във Земята ти да легна
желая, но с отворени очи
и в нощи на мистично пълнолуние
да броди моят Дух неукротен,
а умори ли се, да я целуне,
и пак да легне в твоят чернозем...
Коста Качев,
25.06.2014.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Коста Качев Всички права запазени
