Алармата звъни, очите ми се борят

да остана скрита още малко.

Душата ми мълчи, докато устните говорят,

отдадени на теб изцяло.

Мачкам в дланите си белия чаршаф

и потъвам между меките възглавници.

Тръгвам, въпреки че ме е страх

да белея сред студените негодници.

Ароматът на топло кафе ме стряска

и отрезвява мойте мисли.

Останала дете и станала невяста,

станах част от сделките нечисти.

Изправям себе си  пред огледалото,

което отразява бледата ми същност.

Сринах се съвсем и напълно окончателно

се предадох пред тежестта на тази трудност.

Съблякох бавно копринената нощница

и облякох стоманените си доспехи.

Екипирах се с непробиваемата ризница,

която носеше ми толкова успехи.

Излязох и се слях с тълпата.

Сивеех сред картина черно-бяла.

Научих се да гледам над нещата

и да се усмихвам, макар и онемяла.

Вятърът в ушите ми свистеше,

а студът се забиваше като иглички.

Гласът във мен немилостно крещеше,

че не искам да съм част от вечните игрички.

Изключих мозъка си и станах робот.

Рутината изцяло ме погълна и изпълни.

Превърнах се в работещия роб,

който не успя на живота си да се опълчи.

Изчаквам с нетърпение последните минути

и уморено потеглям към дома.

Бързам да си легна, за да ме събуди

кънтенето на идващата рутина.

Преповтарят се по този начин дните.

Тръгвам и се връщам в мрак.

Забързана, забравям за мечтите.

Тръгвам, въпреки че ме е страх.

Така ми липсват меките завивки,

така ми липсва топлата ми стряха.

Сливам се с фалшивите усмивки

и просто чакам да мине и следващата смяна.