С очи на гладен пес!
Светът ли? Питаш ме… Сега е друг.
И дълги нощи прекосяват мрака.
Дочувам утрото – щурец без звук
се къпе в светлината на зората.
Притихнал вятър чака огорчен
дърветата до кости да обрули.
Росата се изля до прилив в мен
и потопи крило на пеперуда.
Сърцето ми се сви – студена сол,
зачака светлината да се пръсне.
Намразихме и Господ, беше гол
додето го разлюбвахме на кръста.
Душата се изниза. От пръстта
поникнаха мъгливи силуети.
Светулките си тръгнаха с нощта
и още само моите скули светят.
Дъждът отронил нечия сълза
се къпеше в пресъхналата локва.
Подадох му ръка. Презрян света
помисли, че душата ми е котва.
А утрото с очи на гладен пес
се втренчи в дълбините на морето.
Нахраних го. Сега попитай днес
какво ми струва да предам сърцето си.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Николина Милева Всички права запазени
