С очи на гладен пес!
Светът ли? Питаш ме… Сега е друг.
И дълги нощи прекосяват мрака.
Дочувам утрото – щурец без звук
се къпе в светлината на зората.
Притихнал вятър чака огорчен
дърветата до кости да обрули.
Росата се изля до прилив в мен
и потопи крило на пеперуда.
Сърцето ми се сви – студена сол,
зачака светлината да се пръсне.
Намразихме и Господ, беше гол
додето го разлюбвахме на кръста.
Душата се изниза. От пръстта
поникнаха мъгливи силуети.
Светулките си тръгнаха с нощта
и още само моите скули светят.
Дъждът отронил нечия сълза
се къпеше в пресъхналата локва.
Подадох му ръка. Презрян света
помисли, че душата ми е котва.
А утрото с очи на гладен пес
се втренчи в дълбините на морето.
Нахраних го. Сега попитай днес
какво ми струва да предам сърцето си.
© Николина Милева All rights reserved.
