Само мислят си, че повеляват...
Владетелите мислят си, че повеляват...
Месията никога... слуга не става...
На живота нишката се изтънява...
Вечерите се повтарят и забравят...
В мразовита зима всички се събират,
в редица причудлива те заспиват,
като китна градина разнолика,
от първи цъфнали лалета.
Луна втренчено, изцъклено ги гледа
и спомени изкорубени избледнява...
Само ти и аз... разчупваме леда им...
А дъждовете песенни се бавят,
не изгубили слух за любовта ни.
И аз, сгушена на крайчеца на леглото,
и ти, с поглед, с крайчеца на окото си.
И макове се носят с бури дъждоносни,
безпесенно пеещо ме посещават в съня ми...
Сега знам... за съдбата... тя ми повелява,
като месия... с повеля ясно очертана.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мариола Томова Всички права запазени
