Само сто хиляди...
Сто хиляди минути се изчерпват,
а в тях наистина те няма
и границите са ми адски тъпи
в малиново-неземно кухи торти,
родени за размазване всеобщо.
И в ръкомахане сме сиви плочки
в най-милите тонални реверанси,
отчупили секунда от безкрая,
пулсиращи,
съвсем невзрачни точки.
Най-тихите,
системно упорити,
безсъници с лавиращи тирета,
се гонят с натежалите си сенки
и чоплят любовта,
назаем взета.
Сто хиляди „наум” съм ни простила
(числото, всъщност, не е цяло).
Започвам да си мисля,
че безкрила,
Човеко,
ще ти вярвам отначало…
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Геновева Христова Всички права запазени
