Самодивска премяна

Къпаните в роса треви обгръщаха

босите ми крака и роклята в снежно бяло.

По обед дори скорците притихнаха,

за да станем с природата единно цяло.

Безоблачно небе, но и лека мараня

от така придошлата ранна, юнска жега,

която очаквано потопи зелените поля

в една тиха, лежерна и уханна нега.

Скоро една земна пчела долетява

и с присъщата за нея шумна заявка,

лавандулата смело взе да покорява,

и да се радва на успеха в добавка.

В зноя ме поема приспивно жужене,

от което полека се унесох в дрямка

и сънувам аз, че някой се взира в мене,

сепнах се- бе мравка, носеща сламка.

Какво да се прави, това е „риска”, когато

на самодива реших аз да заприличам.

Пуснах си косата да се пилее богато

и като нея в бъдещето сега надничам.

Знам, животът е като зов на пойна птица,

нежно чуруликаща в цъфналите клони

или като нощния крясък на улулица,

който тревожи съзнанието на милиони.