Отпих от пълната чаша,
отпих си глътка една
и в сивите сенки на здрача,
съзрях самота, самота....
И спускат се облаци сиви,
небето черней се самó,
дъжд за другар ще повика
да нощуват си двама в едно.
И в леглото от облаци пухени
да се сгушат на малко кълбо,
Как да трае сърцето човешко
да будува до късно самó?
© Стефка Брайнова Всички права запазени