Непресъхнали сълзи давят копнежите
и пропадат мечтите ми в бездна от мрак...
В душата ми не цъфнаха розите, свежите.
Създадох си от крясъци самотния свят.
Пребродих го целия – нашир и надлъж.
Беше мрачен, отблъскващ и сиво-студен.
В градините пусти не заваля капчица дъжд
и умряха цветята, не видели утрешния ден.
Нямаше никой. Даже мъртвите бягаха,
от страх да не ги настигне черна тъга...
Виелиците всяка надежда разпиляваха...
и за почивка се спираха на площад „Самота”. ...