Сбогом, господин Никой
Пред мен, на белия лист,
ръка невидима бавно изписа:
- Сбогом, господин Никой!
Не бе изненада.
С целувки мили това
Смъртта ми отдавна ориса.
Обич не успях да заслужа.
Залъгвах се аз с пътешествия само
и в живота не успях да позная
докосване нежно по своето рамо.
Не струвам нищо и тъй ми се пада.
Към Слънце летях и търсих любов,
а превърнах се в съчка за клада,
но за това бях отдавна готов.
Отдавна е счупена чашата
или бе укрита вдън земя.
В думите днес търся утеха,
но нима това е обичта?
Най-тежък е самотният мрак,
най-лека – тъмнината в гроба.
Цял живот обич да търсиш
е твойта житейска прокоба.
Отдавна спомените са излишни,
не са подслон, пари, храна.
Безмълвието е избраната отрова,
защото да обикнеш е вина.
Озовеш ли се в райската градина,
розите бодат до смърт.
Затова ли са еднакво кървави
слънчевите залези и изгреви?
По-прекрасна и желана от Елена,
в Троя ме превърна ти тогава.
След теб от мене нищо не остана
– дари ми всичко, що аз заслужавах.
Не пожела живота ми да споделиш,
а сънувах, че прегръщаш дъщеричка,
че синът ни те закриля от несгоди,
за да не помръкваш никога, Звездичке.
Някога ти есента превърна в пролет,
а по-късно нея – в студена зима.
Не заслужих с нищо топло лято,
но съм щастлив, че за някого те има.
А споменът, че някой те обичаше
вземи в двете си ръце
и сгрей с него, ако можеш,
от други вледененото сърце.
Нощта безмълвна в твоите очи
отдавна се превърна в моя гроб,
водопадът в тях от падащи звезди
с камъни засипа неговия дъсчен свод.
Не винаги е черен мракът,
нито горещ или студен
щом полетиш напред с главата
към своя камък отреден.
Някъде, в град от коприва,
изчезва едно въгленче живо
и под пепел от обичта си,
потръпвайки за последно, заспива.
Звездичка ли обикнеш, или Слънце,
накрая ти е все едно.
Сърцето овъгляват за забава,
а звездата ледено е същество.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Вили Тодоров Всички права запазени
