Китна пролет когато закичи,

                                                  с крехък цвят дървеса и поля,

                                                  срамежливото бяло кокиче

                                                  над снега извисява снага.

                                                  Възроден пак, животът се връща,

                                                  с топъл дъх на въздишащ комин

                                                  и от прага на родната къща

                                                  с дивна обич те всеки обгръща,

                                                  съзерцава те мило и знай,

                                                  колко хубав си, мой роден край.

                                                  Жарко слънце когато изгрее,

                                                  в твойто ярко лазурно небе,

                                                  южен бриз върховете люлее,

                                                  волно пее в полето дете.

                                                  По нивя и градини съзрява

                                                  плод обилен и щедра пръстта,

                                                  с тежки дарове пак ни дарява

                                                  и ухае на хляб и земя.

                                                  С взор отруден се всеки завръща

                                                  и приседнал пред родната къща,

                                                  с умиление гледа и знай,

                                                  как прекрасен си, мой роден край.

                                                  Златна есен когато покрие,

                                                  с пъстра шума твойта земя,

                                                  тънка нишка в небето чернее,

                                                  в пътя южен пак пърхат ята.

                                                  Топъл губер намята гората,

                                                  вятър тихо в листата шепти

                                                  и одета в сияйна позлата,

                                                  есента с чудни краски блести.

                                                  А от двора на родната къща

                                                  с нежна обич те всеки обгръща

                                                  и дълбоко в сърцето си знай,

                                                  как красив си, мой мил роден край.

                                                  Чудна зимата после пристига,

                                                  с нежен мъх в белоснежна тъма

                                                  и гальовно земята завива,

                                                  спят на топло в пръстта семена.

                                                  И е призрачна някак гората,

                                                  стъклен прах в дървесата струи,

                                                  пак ехти песента на шейната,

                                                  коледар с чан в сумрака звъни.

                                                  И под стряхата в родната къща,

                                                  всеки в спомени свои се връща,

                                                  коленичи пред тебе и знай,

                                                  ти най-хубав си, мой роден край.