Протегнах ръка към слънцето 

и то се скри,

небето с черни облаци 

цялото се покри,

и започна да пуска зловещи искри.

Погледнах  звездите,

и те угаснаха,

а с това и съмненията ми,

че има щастие порастнаха.

Тъкмо да погаля цветето,

и то изсъхна, 

и накрая вече последната 

глътка надежда заседна 

в гърлото ми и пресъхна.

Разбрах, че щастието 

е далечна красива гледка,

която никога няма да мога да достигна,

колкото и да бягам след него,

няма да го настигна.

Гонейки го, то

най- нагло ми се подиграва, и

най- безмилостно ме разиграва.

Ах, щастие ценно, 

стига вече си било толкова надменно,

преди да изчезнеш съвсем безледно,

усмихни се истински поне веднъж,

макар и за последно...