Протегнах ръка към слънцето 

и то се скри,

небето с черни облаци 

цялото се покри,

и започна да пуска зловещи искри.

Погледнах  звездите,

и те угаснаха,

а с това и съмненията ми,

че има щастие порастнаха.

Тъкмо да погаля цветето,

и то изсъхна, 

накрая и последната 

глътка надежда заседна 

в гърлото ми и пресъхна.

Разбрах, че щастието 

е само блян далечен, красив,

който макар и в мислите 

придава пъстрота

на този свят, мрачен и сив.

Все там,където ме няма извира,

на неизвестни места да се появи,

винаги избира.

Ах, щастие ценно, 

стига вече си било толкова надменно,

преди да изчезнеш съвсем безследно,

погледни ме и се усмихни

истински поне веднъж,

макар и за последно...