Протегнах ръка към слънцето
и то се скри,
небето с черни облаци
цялото се покри,
и започна да пуска зловещи искри.
Погледнах звездите,
и те угаснаха,
а с това и съмненията ми,
че има щастие порастнаха.
Тъкмо да погаля цветето,
и то изсъхна,
накрая и последната
глътка надежда заседна
в гърлото ми и пресъхна.
Разбрах, че щастието
е само блян далечен, красив,
който макар и в мислите
придава пъстрота
на този свят, мрачен и сив.
Все там,където ме няма извира,
на неизвестни места да се появи,
винаги избира.
Ах, щастие ценно,
стига вече си било толкова надменно,
преди да изчезнеш съвсем безследно,
погледни ме и се усмихни
истински поне веднъж,
макар и за последно...
© Венета All rights reserved.