Идилии със нощното треперене,
подклаждани от режещия вятър,
една луна сред хиляди фенери
я топлеше едничка на земята.
Тя скиташе в студеното самотна
по бреговете на морето,
тежеше нещо като котва
в душата ù и във сърцето.
И търси с тъжния си поглед,
тя бог в сърцето да докосне,
нима един човешки допир
ще може нещо да му коства.
Но него нямаше го горе,
сред хилядите там лампади,
и тя една сълзя пророни
и сякаш беше вече в ада.
Къде е бог, когато скита?
Къде са детските амбиции?
Децата винаги ще литват
в мечтите си и ще са птици.
Когато търсим боговете,
те крият се като скотове,
смъртта не води до небето,
а само в пръст и във гробове...
© Димитър Димчев Всички права запазени