След дъжд качулка
Живял един красив поет
далеч самин в горичка малка,
с имáне – римите безчет,
тефтерче вехто и писалка.
Не бил доволен тоз поет
и тръгнал, снажен и напет,
в ръка със малката писалка
да иска за жена русалка.
Решил да ѝ дари сонет,
но ах, съдба коварна, жалка –
изгубил малката писалка,
дори преди един куплет!
И как сега да я плени?
В главата план му се върти...
Отишъл той при таз' русалка
и рекъл "Ах, прости, любима!
Повярвай, няма залъгалка,
аз цял сонет написах в рима!
Но виж ти, нямам си писалка!
И взех дървата за разпалка,
от тях написах, с клонка фина,
на пясъка аз мойта рима.
Ала една вълна немалка
нахлу със сила несравнима,
изтри без жалост мойта рима,
остана само таз' щипалка...
Като скъп дар я приеми
и любовта си ми дарѝ!
Разсърдила се таз' русалка
на нашия красив поет –
помислила, че се будалка
безсрамно с женската ѝ чест.
Със ярост пламенна и жарка
проклела таз' злощастна свалка
и с нея нашия поет –
талантът му да е отнет.
Така, без рими и русалка,
и от съдбата си проклет
поел към къщи тоз' поет.
По пътя си открил писалка...
Та тъй – каквото най ни тря'ва,
"след дъжд качулка" се явява.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Миглена Миткова Всички права запазени
