И преди да командва съдбата 

в старо време - предишен живот, 

вероятно били сме познати,

или сме се виждали по любов... 

И по тъмни пътеки, и друмища, 

криволичили в мъка и радост, 

устремени към светлото бъдеще 

разделихме се с нашата младост... 

Ала нещо все не достигаше. 

В малки гари и влакове влизахме. 

С неразбиращи хорски души, 

все безобично дерайлирали. 

По разбитите релси на щастие, 

аз към тебе копнежно пътувах. 

Ти - във куфара сгънала страстите, 

аз - със спомени се сбогувах. 

Но логично се сви разстоянието, 

като блян изгорил нетърпимото. 

Половината век бе страдание, 

но го пращам да иде на кино. 

И си казвам, (ти също навярно.) 

как един към друг приближавахме 

и със вечна на Бог благодарност, 

че след падане гордо ний ставахме... 

Вече няма в мъгла да се лутаме 

и след вятърни думи да тичаме. 

Ще те взема в ръцете си, влюбени  

и блажено ще се обичаме... 

©тихопат. 

Данаил Антонов 

30.08.2023