След толкоз безутешна самота

Превалят дните. Тихо се оттеглят,

в покоя на логичните си нощи.

Заспивам сън, във който съм наследник,

на щастие несбъднало се още...

Живота ме поглежда изпод вежди. 

Размахва пръст на алчната ми мисъл.

Припомня, че е върнал в мен надеждата,

която в стихове за мъка бях отписал. 

Отдавна тъй не вдишвал благоденствие, 

аз исках този свят да ми дължи,

това което вярвам, че за мен си е -

да гледам в твойте влюбени очи...

Защо да нямам право да изисквам,

и вечно да се моля милостиво?

Нима на съвестта ми ще е чисто,

главата си щом скланям боязливо? 

И кой ще ме осъди, че съм грешник? 

(Единствен сам дължа си извинение.) 

Догаряща молитва ще съм в свещник, 

но няма да съм Богу опрощение. 

За давещите мъката, сълзи, 

от клетвите във Него на любовите, 

как силно ме обичат, но уви - 

им пречеше ръждата на оковите... 

Приел съм, че клишето е урок, 

разказан от препатили съдби. 

Едва сега е време за любов, 

и повече от всякога съм жив. 

А ти си по-голяма от мечтите ми 

макар, че те побирам в радостта, 

която се полага на душите ни, 

след толкоз безутешна самота... 

©тихопат. 

Данаил Антонов 

10.02.2024